Хипотезата за социалния мозък се основава на обяснението за големия размер и сложност на човешкия мозък в резултат на социални взаимодействия, вариращи от измама до сътрудничество, начини за намиране на храна и осигуряване на потомство (Allman 1999; Barrett & Henzi 2005; Dunbar 1998; Dunbar & Schultz 2007a,b). Има няколко понятия, които са тясно свързани с понятието социален мозък и всички те заедно спомагат да се изяснят социалните процеси от различни аспекти и гледни точки, включително ролята на емоциите.
Едно от тях е това за „социалното поведение” и особено неговият подвариант – „просоциално поведение". Според Кенеди и Адолфс „социалното поведение” е „котвата за всички тези различни нива на обяснение“ и включва лесно забележимите взаимодействия между индивида и другите хора. (Kennedy, Adolphs, 2012, 559–572). Съответно, просоциалното поведение се определя като „съзнателно поведение, предназначено да облагодетелства другите“ и включва широка многоизмерна област от поведения, като алтруистично подпомагане, споделяне и сътрудничество (Eisenberg, Fabes, & Spinrad, 2006, 646; Padilla-Walker & Carlo , 2014, 3–16). То включва междуличностно поведение, базирано на взаимопомощ, но също и сътрудничество , което е от полза за групата (Batson & Powell, 2003, 463–484; Penner, Dovidio, Piliavin & Schroeder, 2005, 356–392). (Van Hoorn, 2016, 90-100.)
„Социално познание“ – според Кенеди и Адолфс, се отнася до различните психологически процеси (както съзнателни, така и несъзнателни), които са в основата на социалното поведение. Кенеди и Адолфс използват тук термина „социално познание“ в широк смисъл, като включват обработката на всякакъв вид познание (напр. възприятие, разсъждение, памет, внимание, мотивация и вземане на решения), което е в основата на социалната способност или социалното поведение. Обработването на социални стимули и генерирането на социално поведение обикновено включва процеси, които са сравнително специализирани за социалната област (напр. разпознаване на лица, разсъждаване за това, което мисли друг човек, слухово долавяне, когато някой споменава името ти) и други процеси, които също участват, но са с по-обща функция. (Kennedy, Adolphs, 2012, 559–572).
Друго свързано понятие е това за „социално функциониране“. То е по-широко от социалното поведение, тъй като се отнася до дългосрочната способност на индивида да взаимодейства с другите, която се определя от средата и конкретната ситуация в общността.
„Социален мозък“ – в исторически план се отнася до онези мозъчни структури, които подпомагат социалните процеси (Brothers, 1990, 27–51): области в темпоралния лоб за обработка на информация за лица (Tsao 2008; 411–438; Kanwisher, et al, 1997, 4302). –4311; Kanwisher, Yovel, 2006, 2109–2128.), темпоропариеталната връзка и медиалната префронталната кора за репрезентиране на вярванията на други хора (Scholz et al, 2009, 4:e4869; Saxe, Powell, 2006, 692–699; Gallager, Frith, 2003, 77–83), а някои новодобавени области обхващат структури, свързани със социалното възприятие, приписване на социални функции на някого и други аспекти на социалното познание (Adolphs, 2009, 693–716). По принцип връзката между различните нива на „социалност“ е ясна: социалният мозък осъществява социално познание, което от своя страна поражда социално поведение, а то от своя страна представлява социално функциониране, когато е интегрирано във времето и контекста (Kennedy, Adolphs, 2012, 559–572).
Още едно понятие е това за „социална оценка“ – тя дефинира мисловен процес, който подпомага предпочитанието към просоциалните партньори (позитивно пристрастие) срещу избягването на антисоциални индивиди (негативно пристрастие) в контекст на сътрудничество.
Социалната оценка може също да се характеризира като „ментален процес, по време на който индивидът (1) приписва различни стойности (положителни, отрицателни) на определени поведенчески модели (напр. помощ, възпрепятстване), които се извършват в социално взаимодействие (напр. решаване на проблеми) , (2) свързва тези поведения с конкретни индивиди (партньорски ценности) и (3) показва различни поведения (напр. избягване или предпочитание) към другите въз основа на цялостната значимост, която е свързана с тях. Социалната оценка се състои от два градивни елемента. Отрицателното пристрастие се отнася до неприязън към отрицателни (социални) стимули, което може да се прояви в избягване на антисоциалния партньор (Hamlin et al, 2010; Anderson et al, 2013a;) (Abdai, Miklosi, 2016). В сравнение с него, позитивното пристрастие е предпочитанието към положителните (социални) стимули, което може да се прояви в предпочитанието към просоциалния партньор (Hamlin et al., 2007).